За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Япония е решила веднъж завинаги въпроса: хората й да работят много, страшно много, да получават малко, да живеят скромно, и силно, много силно да обичат държавата си. Оттук нататък по въпроса за японското чудо другото са подробности… Оттук нататък другото е вече обяснение, но не е причина… И ако беше само тъй с ракетите за тенис, Япония на бузата си да я сложиш и снизходително да я погалиш по главицата, както се гали малко палаво момче, хванало се на работа, гдето не му е работа. Ала тъй е и с такива сложни производства, които искат суровини — от тия, които вече наричаме стратегически: желязо, мед, кобалт, молибден — от които всичко се прави, които за всичко стават и които дават сила и гръбнак на всяка цивилизована държава. А японците от тая част на Менделеевата таблица нищо или почти нищо нямат. Всичко това го внасят — знае се на какви цени се продават тия стратегически метали, превръщат ги в леки коли, в мотоциклети, строителни машини, сам не зная вече в какво не го превръщат и го изнасят два пъти по-евтино, отколкото струва на Япония… И бият всякакво чуждо производство — и под корема, и в сърдечната област. В цялата тая сметка, където и да се върти, както и да влиза и да излиза от „елките“, каквато и съвършена организация да я обслужва, има един източник: този луд и невероятен факт се крепи на японската ръчица — пъргава, трудолюбива, уморена, изтощена и неспирна. Към нея човек трябва да се наведе, нея да целуне.
Че е богата вече Япония, богата е. Че е модерна, модерна е. Че мисли с главата си, мисли, че нейните делегации не ходят по света, за да си проветряват куфарите, а да купуват опит — и добър, и лош, и това е така. Че е работна до лудост, до самоизтезание, Япония, също е вярно… А кога почива тая Япония, къде почива, и как?
Рано една сутрин се настанихме в елегантната и комай напълно автоматизирана лека кола на нашия японски кореспондент. Мале, мила мале, ако ти мине през ума да я сравниш с един нашенски „Москвич“, до какви самоубийствени мисли може да стигне човек. Ама по-добре е да не стига сега, а да гледа. Ще отиваме към някакъв град Атами. Това значи да се измъкнем от Токио, да минем през всички цепки и пробки на всички възможни „уей“, които са накръстосали метални гривни и кафяви платна и срещу съответните десетки долари те пропускат да продължиш по-нататък. И Киросава веднъж гледах как плаща, днес ще си огледам и Иван как се бърка. На всяко кръстовище — ръката му в джоба. По едно време се умори да бърка — извади една купчина долари, сложи ги до себе си и ха спре да плати за новия уей, ръката му на купчинката. До вечерта, като се връщахме, купчинката се стопи.
Как си, земляк, ако ти кажа, че за да си отидеш от София до Троян, трябва да платиш (при най-сладкия, при най-невъзможния дори курс на долара) петдесет лева. Само за един ден, утре, ако ти дойде нов мерак пак да идеш, отново ще се бръкнеш… Иван плаща, аз му благодаря в душата си и обещавам, че като се върнем в България, ще се реванширам. Ние, българите, много обичаме по такъв начин да обещаваме…
Та днес е неделя и нашият път е към Атами. Има коли пред нас, има и зад нас. И не са малко, ама като сметнеш, че всяка японска къща има по една-две коли, виждаш, че в този почивен ден тези нищо не са. Пред нас е Япония, зад нас — също. Встрани е пак тя. Лъскава, внимателна, съсредоточена. Върви по своя път, настига ни, задминава ни. С колко километра? Или по-добре ще е да питаме с колко века? Изтръпвам пред собствената си дързост! И къде отива тази страна? Към какъв утрешен ден? Пътищата на много напреднали страни също водят към този утрешен ден. И Японският път е един от тях. Япония е една много възможна картина на двадесет и първия век, ако човечеството го доживее. Нека читателят сам реши добра или лоша е тя?
Прав беше онзи мой приятел, който казваше, че голяма ябълка е Япония и не е за всяка уста. Човек или трябва да я захапе добре, или хич да не я нагризва, както май излезе моята работа… Но че усетих от вкуса й, от породата й — това, струва ми се, го свърших. Е, ще кажат, като го свърши — какво? От това, дето съм го усетил — едно написах, друго изтървах.